Крокодилско вино

25-04-2013

Познавам бай Недялко от десетина години, откакто за първи път посетих неговото родно село Очин дол, скрито в прегръдката на врачанската планина. Виждал съм го и неведнъж да се изявява с неговата гъдулка на фестивала „Де е българското?” край Очин дол. Знаех също така че се справя не по-лошо и с акордеона, но по онова време не подозирах, че има още по-голяма дарба – да извайва фигури от дърво на хора и животни. За тази му дарба ми разказа небезизвестният в региона негов племенник Огнян Петров, който беше причината за това Искърското дефиле да се прочуе с паметника на Дядо Йоцо, а след това и с много други хубави събития и придобивки, най-вече в родното му село.

И така един ден през лятото на 2011 г. посетих малкото ателие на майстора и малката галерия, която му беше направил неговия племенник, за да подреди и покаже голяма част от произведенията. Бай Недялко започнал да се занимава сериозно с това си хоби горе-долу преди десетина гоидини и до момента е изваял повече от 100 фигури. Не малко е подарил, но нито една не е продал, защото неговите произведения не се продават. Прави ги само за удоволствие и лично удовлетворение. Наскоро майсторът навърши 77 години, но се надявам, че неговото творчество тепърва ще ни радва. За бай Недялко, Огнян Петров и Вазовият герой Дядо Йоцо тепърва ще си говорим, но сега предпочитам да започна тази тема с един разказ, написан за майстора от неговия племенник, който също има различни творчески дарби. Това е един невероятен разказ, който ще ви потопи в света на този чуден самороден талант, но нека първо да се порадваме на част от неговите произведения.

 


 

  

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

  

 

 

 

 

 

 

 

 

Крокодилско вино

Слънцето бавно и без желание се скриваше зад големите гърбици на планината. То сякаш не беше уморено от дългия летен ден и жаравата, която щедро разпръскваше върху всичко живо под него. Лятото беше неговото царство и това царуване идваше малко повече на хора и животни и те с нетъпрение очакваха вечерната прохлада. А тя не идваше толкова бързо. Но след знойния ден заповаше да се диша по-леко и движението на всичко живо се увеличаваше, съпроводено от засиления шум на прибиращите се стада и подвикването на хората. Под планината настъпваше сутене, което отстрани изглеждаше хаотично, но ясно се виждаше, че всички бързаха да се приберат в селото.
Бай Недялко хвърли последен поглед върху прекопаните редове на любимото му лозе и остана доволен. От години гледаше това лозе с голяма любов и старание. Но годините ставаха все повече и в края на деня умората бе сковала нозете му и той приседна върху вече окосената поляна, за да събере последни сили преди да тръгне към селото. Магарето Гинка го гледаше с големите си очи весело, размахвайки опашката си. То не беше уморено като стопанина си и само досадните мухи нарушаваха спокойствието му.
Бай Недялко отново се огледа наоколо и погледът му този път не се спря само върху идеално обработеното и подредено лозе, но се прехвърли и върху скоро окосената ливада, накичена с малки купи сено. Всичко тук беше красиво и му беше много мило. Това беше неговата държавица и той я беше подредил по свой вкус.
Но сега този „цар“ беше много, много уморен. Повече от всеки друг път. А днес той почти не беше работил в неговата държавица. Тогава на какво се дължеше това? Гинка весело похрупваше зелената трева, оживена от вечерната прохлада, и почти не си задаваше въпроса какво я очаква. Възможностите винаги бяха само две. Да бъде натоварена с дърва или да бъде яхната от стопанина си по пътя към дома. И ако друг път тя лесно се ориентираше по приготвената купчина дърва или липсата на такава, сега беше малко объркана. До господаря й лежеше само едно голямо дърво, приличащо повече на дънер. С някаква странна форма – раззинато отпред, като ударено от гръм, и продълговат, леко заострен, край. Това чудно дърво беше основният виновник за голямата умора на бай Недялко. Цял ден го беше търсил, лутайки се из гората, и накрая го откри на брега на един тъмен и стръмен дол, впит в него, беше устоял на ерозията и водата, придобивайки тази изключителна форма.


Но за какво му трябваше този чепат дънер? Тайната беше, че от години бай Недялко извайваше изкусно с голям талант различни дървени фигури. Хора и животни сякаш оживяваха под талантливите му ръце. Разликата до този момент беше само тази, че намирайки определено дърво, той изработваше фигурата, която виждаше в него. А днес търси специално дърво, за да изработи фигура по поръчка. Впрочем това беше предложение от един негов роднина – да направи фигура на крокодил. От началото нещо в него се съпротивляваше на тази идея. Той не можеше да си представи това чуждоземно, чуждоводно животно. Виждал го беше много пъти, но по телевизията, във филмите, затова му бягаше като реална предства и творческо вдъхновение. От години гледаше сателитна телевизия най-вече заради другата му страст – музиката. Но започна да се заглежда и в предаванията за животни, особено когато даваха такива за крокодили. И това животно постепенно го обсеби. То започна да се явява и в сънищата му. Именно след такъв кошмарен сън, в който цяла нощ се бори със страшното животно, най-после откри подходящото дърво, от което да го извае. След като за пореден път упорито го търси почти половин ден, най-сетне съзря странната му форма, показващата се над един стръмен и дълбок, но сух дол - от онези, в които само след пороен дъжд тече вода. И борбата между тях започна.
С единственото сечиво, малка заострена брадва, след два часа твърдото дърво се предаде пред още по-упорития и твърд човек и след като изпъшка за последно се свлече в стръмния и тъмен дол. След това зопчна още по-трудното. Бай Недялко не беше предвидил тежестта на дънера. В един от сънищата си крокодилът, това страшно животно, го беше захапало за крака и той се бореше с последни сили да излезе на брега на реката и така да се спаси. Но всеки път, когато със сетни усилия се откъсваше от зиналата паст на ужасното животно и си мислеше, че се е спасил, то отново го захапваше за краката и го връщаше в реката. На сутрината се събуди целият облян в пот. Сега борбата беше друга. Хванал здраво тежкия дънер, той се опитваше да го изтласка на брега на дълбокия дол. Но всеки път, когато му се струваше, че почти е направил това, дървото се плъзгаше на дъното на дола. Упоритостта на бъдещия крокодил изглеждаше, че ще сломи бай Недялко , но със сигурност не беше познал.

Този упорит балканджия нямаше да се предаде така лесно. Много трудности беше преживял той в над седемдесетгодишния си живот. Останал беше съвсем малък без баща и затова схватката с трудностите беше неговия постоянен спътник. След като за пореден път се опита да изтегли дънера от овразния дол, той отново се хлъзна надолу, още по-дълбоко в сенчестата тъмнина. Беше горещ летен ден и добре, че слънцето почти тук не проникваше. Бай Недялко, целият в пот, отпи и последната глътка вода от пластмасовата бутилка и се замисли. Явно не можеше да издърпа сам това бъдещо чудовище. Утре щеше да повика помощ, но някак си, не искаше и това. Имаше усещането, че тази битка си е само негова и че ако днес не се справи сам с тази задача, сигурно нямаше да изработи и фигурата на крокодила. Беше търсил със седмици подходящото дърво и днес го намери съвсем близо до неговата държавица. Оставаше само да го прибере. Изведнъж му дойде идеята, че може да изтъркаля дънера надолу из дола, докато стигне до някоя пътека. И съвсем скоро дънерът се просна през една от многобройните пътеки, които хора и животни са утъпкали в планината. Това направи и бай Недялко. Умората го беше окончателно победила и той придоби същото като дънера неподвижно състояние. Не знаеше колко време е стоял така, но когато се опомни денят беше към своя край и сянката на отсрещната планина вече се издигаше към върховете й. Той се надигне леко, за да установи как се чувства, и усети, че силите му се бяха върнали. След това повдигна тежкия дънер и започна да го влачи по тясната пътека. Не след дълго се изправи пред учудения поглед на магарето Гинка. Но това последно усилие изцеди докрай силите на възрастния човек.


Този път Гинка нямаше да познае как ще се прибере в селото, защото стопанинът й нито имаше сили да се качи на нея, нито беше в състояние да натовари тежкия дънер. От умора беше спрял дори да мисли, а слънцето се беше скрило зад планината и вечерта бързо настъпваше. Повлиян от тази неприятна перспектива – да замръкне далеч от селото и да разтревожи стопанката си, бай Недялко реши да се прибере вкъщи само с Гинка, а на другия ден отпочинал ще се върне за дънера. Но когато поставяше самара на магарицата и оправяше въжетата по него, той се досети, че може да върже с тях дънера и така Гинка ще го довлече по пътя за селото. Така и стана. Скоро този чудноват дънер, теглен от магарето, запълзя като оставяше по прашния път дълбоки следи. Гинка се обърна само ведниж, но пред вида на сташното раззинало се дърво, бързо ускори своя ход по пътя за селото. А след тях бай Недялко също така шумно плъзгаше уморените си крака по неравния и каменлив път. По умореното му лице от време на време се появяваше доволна и загадъчна усмивка. Тази нощ, въпреки изключително напрегнатия отминал ден, той не можеше да заспи. На няколко пъти излиза на двора, за да види прибрания до дувара дънер. Най-сетне сънят го победи. Бай Недялко беше трудолюбив човек и вечерната умора, заедно с изпитата една или две чашки ракия или вино, му гарантираха дълбок и здрав сън. Той почти не сънуваше, а и годините му бяха такива, че вече много неща беше видял и изпитал и все по-трудно нещо можеше да го впечатли. Но сега сънят го връхлетя изведнъж. Впрочем напоследък след малко лудата идея да издяла крокодил, това често му се случваше. Ето сега засънува, че е миньор, млад и силен, уверено навлиза в земните дълбини. Карбидната лампа озаряваше с оскъдна светлина влажните каменни стени. С младежка лекота и енергия започна да товари вагонетката с откъртените от взривовете камъни. Изведнъж го ужаси страшен шум и покривът над главата му се срути. Камъни и пръст за секунди го затрупаха. Видя как над него зейна огромна дупка и за миг му заприлича на раззинатата уста на огромен и страшен крокодил, който сякаш искаше да го погълне. И тук се събуди.

А слънцето навън отдавна беше изгряло и любопитно надничаше през прозореца, за да провери защо този ранобуден човек още не е станал. А тази сутрин бай Недялко не само се събуди, а сякаш възкръсна, така както беше възкръснал някога, затрупан в мината и по чудо оцелял. Сега тази промяна се дължеше на огромното му желание да извае фигурата на крокодила. Нещо друго не беше в състояние да го спре или да го отклони от тази него цел – нито любимото му лозе, нито музиката с акордеона и гъдулката. Затворен в работилницата си, работеше по цял ден и през по-голямата част от нощта. От началото дори не се хранеше. Неговата стопанка беше свикнала с особеностите му. Но този път с поведението си надмина всичко, което беше изживяла с него за повече от половин век. Не казваше на никой, дори и на нея, какво прави в работилницита си. Заключваше се и предупреждаваше никой да не го безпокои. И така измина почти цял месец. Бай Недялко почти беше спрял да говори. Само блестящите му сини очи върху силно отслабналото му лице показваха, че тоз човек има някаква цел. Страничният наблюдател би си помислил, че този човек е полудял. Само неговата жена Иванка знаеше, че това е творческото му състояние. Но този път и тя започна да се безпокои. На няколко пъти се опитваше да разбере какво прави по цял ден като надничаше бързешком през малкото прозорче в онези кратки моменти, когато го нямаше в работилницата. Но това, което работеше, винаги беше добре прикрито.
Един от онези редки летни дни, в които небето се покриваше с черни буреносни облаци, някъде около обяд, той й поиска една чаша вино. През тези необикновени дни беше спрял да пие и от любимата си ракия и от още по-любимото си вино. Той я изпи бавно и на лицето му се появи загадъчна усмивка. Това напълно промени съсредоточеното му вгълбено и напълно безизразно лице. Стопанката му го погледна любопитно. Той стана от стола и каза:
- Ела с мене.


Тя го последва мълчешком навън, а след това и по стръмните стълби към работилницата. Той отключи вратата и пристъпи към масата с шареното чердже, после някак си театрално, като фокусник, го дръпна настрани. В този миг се чу приглушен женски вик, примесен с възклицание, изразяващо учудване и дори страх. Пред погледа на жената се разкри ярка картина на страшно раззинало огромни уста животно, с огромни зъби и изпъкнали очи, проточило дълго люспесто тяло, то завършваше с дълга леко кривнала се заострена опашка. Стоеше на малки крака, които едва се виждаха под огромното му туловище, като предните – по-изправени и дълги, повдигаха главата му нагоре. Всичко това изглеждаше толкова внушително и така живо в леко тъмното помещение, че на жената преминаха тръпки на страх и ужас. В този момент от небето се чу силен гръм от настъпващата летна буря, което още повече стесна изплашената стопанка. Но това й състояние бързо премина, защото тя беше будна жена и веднага разбра какво стои пред нея. Животът й с този човек не беше от най-лесните, но тя го беше взела за мъж някога именно заради тези таланти и се гордееше с това. Този път обаче той беше надминал всички очаквания. Крокодилът беше като жив и очите му сякаш хипнотизираха.
На другия ден бай Недялко, подкарал пред себе си магарето Гинка, се запъти към любимото си място – местността Шуман и още по-любимото му лозе. Гинка потропваше весело пред него – най-сетне нейният стопанин беше се появил. Скоро стигнаха до там по сравнително равния и широк път.
Бай Недялко дълго и критично оглежда държавицата си. Ясно личеше продължителното му отсъствие. Веднага се захвана за работа, но тя някак си не му спореше. Пред очите му все беше фигурата на крокодила. Почти месец денонощно беше изкарал с него и сега му липсваше. Искаше да го зърне. За него той беше като жив. Не дочака и обяд и се върна в селото. Веднага влезе в работилницата. Крокодилът го гледаше с втренчения си поглед и сякаш искаше да му каже „здравей“. Бай Недялко беше като хипнотизиран от това животно. Усещаше, че има нужда да го вижда. Не можеше така лесно да се откъсне от него. И още следобяда го натовари на Гинка, зави го хубаво с шареното чердже, и се запъти към лозето. Сега работата му спореше повече. От време на време поглеждаше към крокодила, който беше поставил на високо до оградата така че да може постоянно да го вижда. От този ден крокодилът излизаше сутрин и се връщаше вечер с него. Никой от селото не знаеше какво се крие под шареното чердже.


Една вречер, връщайки се за пореден път от лозето с натоварената с покрития крокодил Гинка, преминаваха през слеския площад. Малкото останали деца в селото гонеха настървено шарена топка. Гинка беше свикнала с тях и невъзмутимо пресичаше селския мегдан, когато топката, ритната от едно от момчетата, се удари в товара на магарето. Шареното чердже отхвръкна настрани. Пред децата и пред другите присъстващи по това време на оживения площад се разкри необикновена гледка. Огромен, сякаш жив, крокодил се полюшваше върху гърба на магарето. От това полюшване движенията му ставаха още по-странни и истински. Всички бързо наобиколиха това странно нещо. Никой не смееше да го пипне – толкова страшно и истинско им изглеждаше.
От този ден тайната на бай Недялко беше разкрита и той не можеше всеки ден да разкарва любимия си крокодил от страх, че ще му се присмеят. Затова още в най-ранни зори крокодилът напусна селото. Може би затова, че разкриха тайната му, сякаш магията на крокодила изчезна. Бай Недялко вече не беше така пълно пленен от това свое творение.
Есента беше настъпила и гроздето беше започнло да зрее. Това изискваше бай Недялко по цял ден да го пази от нахалните птици, защото неговото лозе беше единственото в този район. По цял ден подвикванията на стопанина и подрънкването на тенекетата разваляше рахатлъка на птиците, но те бяха гладни и затова и нахални. На бай Недялко му направи впечателние, че птиците се страхуват от подпрения до оградата крокодил. Те почти не ходеха близо до него и той реши да го постави в средата на лозето. Бързо издигна примитивна поставка, така че крокодилът да стои високо над лозите и да се вижда отвсякъде. Ефектът беше забележителен. Птиците сякаш изчезнаха. Бай Недялко беше доволен и от този ден все по-рядко навестяваше лозето си. Ще дойда направо за гроздобер, мислеше си той, а вече имаше и нова страст. Отново се затваряше по цял ден в работилницата си и майстореше нещо. Този път не беше така запален и потаен както с крокодила и след две седмици показа на стопанката си новата фигура – беше изработил слон.


Настъпи време за гроздобер. Бай Недялко натовари Гинка с всичко необходимо и се запъти към лозето. Но с пристигането краката му се разтрепериха. Огромно ято от птици се виеше над него. Най-много бяха накацали върху крокодила, а по-смелите се подаваха от раззиналата му уста, даже си чуроликаха. Целият беше нацапа като стълбите на кокошарник.
Бай Недялко бързо и със свито сърце потърси надвисналите гроздове. Но само тук там стърчеше по някое здраво зърно, сякаш, за да се надсмее на наивността му. Той с разтреперани крака седна в един от редовете на лозето. Не можеше да си прости защо му трябваше това чуждоземно, чуждоводно животно, което така силно му наруши спокойствието, а сега му изяде и гроздето. Погледът му съгледа брадвата и ръцете му здраво я стиснаха. Беше готов да се разправи набързо с този звяр. Но нещо се чу от отворената му уста, което привлече вниманието му. Той се повдигна внимателно на пръсти, опрян на дървените колове, и надникна – отвътре го гледаха две малки птички. Уплашени и гладни, те протягяха шии, призовавайки майки си. Бай Недялко се стъписа, но след това се усмихна и някак си му олекна. Не е напразен труда ми, помисли си той. След това бай Недялко изчака няколко дни да излетят птичките от гнездото си и прибра крокодила в селото.


Тази есен нямаше гроздобер и случката бързо се разнесе. По-пиперливите зевзеци го взеха на подбив, като му викаха:
- Бай Недялко, няма ли да сипеш от крокодилското.
Отначало той се ядосваше на тези подмятания, още повече, че те идваха от хора, които или никога не са имали собствено вино, или юнашки го изпиваха още до Нова година. Но когато загледан за пореден път във фигурата на крокодила със смесени чувства – от една страна изпитваше радост от това свое творение, а от друга – беше го яд на това животно, което му донесе немалко разочарования, изведнъж му просветна една итересна идея. В следващия момент крокодилът вече беше по гръб и за няколко часа изтърпя най-сериозната операция, при която бяха използвани всички възможни дърводелски инструменти. След това отново зае първоначалното си положение, при което изглеждаше също така естествен и непокътнат както преди. Единствената промяна беше невидима. Станал беше изцяло кух, като огромният му търбух беше превърнат в оригинално буре. Няколко пъти търпеливо майсторът го промиваше с вода, а накрая го наля с миналогодишно вино. След това извика стопанката си:
- Иванке, ела тука! Ела, да пиеш крокодилско вино!
Тя си помисли, че се шегува или че нещо е превъртял. Беше чула как съселяните му се подиграват и дори се срамуваше малко от това. Но бай Недялко беше настоятелен:
- Ела тук и донеси две чаши!


Това прозвуча като заповед, която вече не подлежеше на коментар. Баба Иванка пристъпи плахо с две стъклени чаши. Бай Недялко взе едната, постави я под долната част на раззиналата се страшно уста на звяра и след това хвана един от стърчащите нагоре остри зъби и повдигна чудовището леко нагоре. Изведнъж отдолу тънка струйка червено вино започна да пълни чашата. Той с неописуемо удоволствие изчака чашата да се напълни, а след това повтори същото и с другата. Сякаш извършваше някакво свещенодействие, което завърши с леко врътване обратно на големия крокодилски зъб, и двете пълни чаши бяха вече на масата:
- А сега наздраве! Да се чукнем с крокодилското вино! - а сините му очи в този момент светеха от задоволство, може би много повече от онзи момент, в който окончателно беше завършена фигурата на крокодила.
След този ден всички от селото искаха да опитат от крокодилското вино. Обикновено за приятелите това беше миналогодишното вино на бай Недялко, но за зевзеците, които преди го подиграваха, условието беше да си носят собствено и то с мезето. Бай Недялко го наливаше в търбуха на крокодила и след това завърташе канелката-зъб, а това беше цяла магия. Разбира се, бай Недялко не искаше да бъде толкова строг към тях и затова за бонус често им посвирваше на любимите си инструменти – акордеона и гъдулката. А насреща им онова озъбеното, чуждоземното, чуждоводното животно, сякаш признаваше превъзходството на човека-майстор от малкото планинско село, намиращо се на хиляди километри от родните му места. И често, когато бай Недялко завътраше големия му зъб, сякаш червени сълзи на тъга напълваха чашите. Тъгата на крокодила се подсилваше и от тъжната музика, която излизаше изпод пръстите на бай Недялко. С музиката, особено тази, която се получаваше от допира му със струните на гъдулката, сякаш възпяваше трудния си живот и затова, че неговите деца и внуци отдавна не са при него и едва ли някой от тях някога ще обработва любимото му лозе. Но след всяко завъртане на крокодилския зъб и изпита чаша с вино, музиката ставаше по-весела, а компанията по-шумна. Така в малките среднощни часове тази къща се отличаваше от останалите в малкото планинско село сякаш, за да подчертае, че и тук в тази долина под високия връх над селото, животът не спира. А насреща, на рафта, с оргомните си уши ги слушаше слонът, като се стремеше да не прави впечатление, че току виж на този чуден майстор му дойде идеята да го превърне в буре, от което само с едно завъртане на огромния му бивник от дългия му хобот да потече люта очиндолска ракия.

А навън зимата беше в разгара си. Вятърът фучеше над покритите със сняг покриви и разпръскваше дима от селските комини. Накрая селото притихваше с последния акорд, излязъл изпод пръстите на бай Недялко. Весели мъжете се прибираха по домовете си, разпалени от изпитото крокодилско вино, където жените им може би затова ги очакваха с нетърпение. След което селото напълно заспиваше в очакване на утрешния ден.

 

*** С Дядо Йоцо, Огнян Петров и Бай Недялко можете да се срещнете в село Очин дол в сърцето на Искърското дефиле. Там край паметника на Дядо Йоцо, можете да хапнете в ресторанта на Огнян, а след това да се разходите до галерийката на бай Недялко и до другите местни забележителности, за които ще споменем в следвищите части на този разказ.
 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

© 2013 Петър Петров. Всички снимки и материали са с авторски права. Използването им без разрешение от автора е забранено.


eXTReMe Tracker